HOME

Странно. Живяла съм на различни места, за повече или по-малко време, но сякаш никъде до сега не съм била напълно „у дома”. Винаги нещо е липсвало или усещането не се е задържало дълго. Равнозначно ли е „там, където спя и където се намират повечето ми неща” на „дом”? Според някои може да е. Според други вероятно би било, ако това „там” е горе-долу сигурно, уютно, ако не е твърде тясно или накрай света, ако няма зловещи съседи (или зли духове), ако има чудесна гледка към Витоша... Примерно. Може и нищо друго да няма значение освен това кой те чака „там”. 

Три пъти усещането, че съм си (почти) у дома ме е докосвало.

Първо през онова време, прекарано край морето преди толкова много години. Градът ме бе спечелил. Все още го обичам далеч повече от родната София. Бях на седем и познавах всяка уличка. Ако не висях на пристанището, скитах по плажа. Добре че баба беше либерална и ме оставяше да бродя навън от сутрин до вечер. От малка съм извънредно убедителна и тя вярваше, че съм в някой от съседните дворове. Anyway, имала съм стабилен късмет, след като не съм се удавила, скакайчи от моста. Мразех да се прибирам, дори и за да си изсипя в гърлото някоя супа или да проспя безпаметно нощта. Стаята ми беше всичко друго, но не и подредена или уютна и общо взето никак не се задържах там.

Вторият път беше в онази не особено привлекателна панелка, намираща се на не особено атрактивно място, със също така не особено приятни съседи, когато вече бях на около десет. Осъзнавах, че имам най-чудесното семейство и с тях бях спокойна и щастлива. Все едно ми беше дали ще живеем в София или другаде, в лукс или мизерия, защото в онези хубави времена да съм „у дома” означаваше да съм с тях. Нямаше значение дали ще си спя на леглото или на дивана, дали нещата ми ще са подредени в някое кътче или набутани в куфар.

Почти у дома се чувствах в нестабилната, леко мизерна къща до езерото в Кейп Код, където живях през двете най-невероятни лета в досегашния ми живот. Тогава за първи път изпитах едновременно привързаност към цялата местност и привързаност към къщата, а и към доста от хората, които живееха в нея. Никъде през последните десет години не съм била в такъв мир със себе си, какъвто някак постигнах там. Бях самостоятелна, силна и сигурна. Почти нямах вещи, дори си нямах собствена стая, но там си беше моето място.

Сега си търся нов дом и както никога искам да избера внимателно. Искам повече от всякога да се почувствам наистина „у дома”. Искам с ентусиазъм да обикалям антикварни магазини за мебели, да изрисувам стените. Искам да е светло и макар и малко, да има пространство. За да танцуваме суинг. Искам да се прибирам вечер и колкото и брутален да е бил денят, да затворя вратата между себе си и света и всичко да е наред. Искам с удоволствие да прекарвам свободното си време там. Най-хубавото е, че всичко това изглежда съвсем лесно и толкова близко сега, защото имам до себе си Него. Остава да си намерим място и да го направим специално. Заедно.