HOME

Странно. Живяла съм на различни места, за повече или по-малко време, но сякаш никъде до сега не съм била напълно „у дома”. Винаги нещо е липсвало или усещането не се е задържало дълго. Равнозначно ли е „там, където спя и където се намират повечето ми неща” на „дом”? Според някои може да е. Според други вероятно би било, ако това „там” е горе-долу сигурно, уютно, ако не е твърде тясно или накрай света, ако няма зловещи съседи (или зли духове), ако има чудесна гледка към Витоша... Примерно. Може и нищо друго да няма значение освен това кой те чака „там”. 

Три пъти усещането, че съм си (почти) у дома ме е докосвало.

Първо през онова време, прекарано край морето преди толкова много години. Градът ме бе спечелил. Все още го обичам далеч повече от родната София. Бях на седем и познавах всяка уличка. Ако не висях на пристанището, скитах по плажа. Добре че баба беше либерална и ме оставяше да бродя навън от сутрин до вечер. От малка съм извънредно убедителна и тя вярваше, че съм в някой от съседните дворове. Anyway, имала съм стабилен късмет, след като не съм се удавила, скакайчи от моста. Мразех да се прибирам, дори и за да си изсипя в гърлото някоя супа или да проспя безпаметно нощта. Стаята ми беше всичко друго, но не и подредена или уютна и общо взето никак не се задържах там.

Вторият път беше в онази не особено привлекателна панелка, намираща се на не особено атрактивно място, със също така не особено приятни съседи, когато вече бях на около десет. Осъзнавах, че имам най-чудесното семейство и с тях бях спокойна и щастлива. Все едно ми беше дали ще живеем в София или другаде, в лукс или мизерия, защото в онези хубави времена да съм „у дома” означаваше да съм с тях. Нямаше значение дали ще си спя на леглото или на дивана, дали нещата ми ще са подредени в някое кътче или набутани в куфар.

Почти у дома се чувствах в нестабилната, леко мизерна къща до езерото в Кейп Код, където живях през двете най-невероятни лета в досегашния ми живот. Тогава за първи път изпитах едновременно привързаност към цялата местност и привързаност към къщата, а и към доста от хората, които живееха в нея. Никъде през последните десет години не съм била в такъв мир със себе си, какъвто някак постигнах там. Бях самостоятелна, силна и сигурна. Почти нямах вещи, дори си нямах собствена стая, но там си беше моето място.

Сега си търся нов дом и както никога искам да избера внимателно. Искам повече от всякога да се почувствам наистина „у дома”. Искам с ентусиазъм да обикалям антикварни магазини за мебели, да изрисувам стените. Искам да е светло и макар и малко, да има пространство. За да танцуваме суинг. Искам да се прибирам вечер и колкото и брутален да е бил денят, да затворя вратата между себе си и света и всичко да е наред. Искам с удоволствие да прекарвам свободното си време там. Най-хубавото е, че всичко това изглежда съвсем лесно и толкова близко сега, защото имам до себе си Него. Остава да си намерим място и да го направим специално. Заедно.   

There will be blood

Веднъж, преди време, в името на добрия спор, се опитах да докажа, че страхът е конструктивно чувство. Не си спомням дали успях да убедя опонента си в моята теза или не, но добре помня повечето от аргументите, които използвах. Както и да е първото не е особено важно сега, а колкото до доводите – нито един от тях не е в състояние дори леко да разклати безусловната ми увереност в това, че страхът е по-деструктивен и от атомна бомба. За нещастие съм от хората, които имат прекалено много и твърде силни страхове. Ако страхът беше конструктивен, вече да съм свръх човек. Поне.

Забелязала съм известни закономерности, меко казано притеснителни. Първо, разрушителната мощ на страховете ми е общо взето под контрол, докато те са много, относително самостоятелни и почти равнопоставени. Пречат ми, естествено, влошават ми живота стабилно, но все пак се справям. Докато положението е такова мога да съжителствам със страховете си, мога да ги подтискам, а когато успея да вложа достатъчно упорство, успявам да премахна по някой. Ако обаче един от тях набере сила, изпълзи с лепкавите си пипала над останалите, свирепата му мощ постепенно нараства, докато накрая не стане могъщ. Такъв страх е плашещо деструктивен. Може да съсипе всичко. Малко по малко се материализира и сякаш върви плътно зад теб. Седи над теб, неподвижен и втренчен, когато спиш. Завладял си е и място в главата ти, от където ти напомня за себе си всяка една минута от живота ти, който изпълва все повече. Оръжията, които са ти помагали да се справиш с други страхове, него само ще снабдят с още сила. Ако имаш късмет, ще разполагаш с няколко мига, дори може би минута, когато сутрин си на границата между съня и реалността, в които той сякаш няма да е там. Но след това гневен и още по-силен ще те връхлети, за да напомни с цялата жестокост, на която е способен, за своето съществуване. При подобна ужасяваща опасност възможните ходове са общо взето три. Можеш да се предадеш без бой, когато страхът от могъщ ще се превърне във всемогъщ и малко по малко ще те погълне целия заедно с живота ти и всичко в него. Можеш да се опиташ да го игнорираш и да се надяваш и молиш да изчезне. Последното е малко вероятно да се случи, но има някакви шансове да успееш да свикнеш да живееш с него. Като с паразит. От онези, които не те убиват, но те поддържат на ръба, жалък и слаб. Можеш и да се бориш, но в тази борба трябва да вложиш всичко. И повече. Несъмнено сблъсъкът ще бъде кървав и много, много зловещ, но излезеш ли от него победител, значи си велик.

Друга закономерност откривам в това, че колкото по-празен е животът ти, толкова по-трудно някой страх може да стане така мощен. Уви в сила е и обратното – колкото по-щастлив си, в толкова по-голяма опасност се намираш. Тогава имаш твърде много да губиш. Страховете имат тонове материал, с който да подхранват отвратителните си безформени тела. И все пак, докато Те са много и по-малки, можеш да почерпиш сила от любовта, щастието и другите прекрасни неща в живота си и да ги смажеш. Като хлебарки. Не ги толелирай. Изтребвай ги докато са слаби. Трябва винаги да си нащрек. Да внимаваш. Да ги търсиш. Да изследваш цялото си съзнание, дори най-отдалечените и зловещи места. Откриеш ли някой трябва да го извлечеш на светло, да го разкъсаш и изгориш. Защото понякога, някой от по-упоритите страхове може да се свре в мрака, дълбоко под повърхността и ако го пропуснеш и се успокоиш, ще те дебне от сенките. Стане ли достатъчно силен, ще те връхлети когато най-малко очакваш. Ако допуснеш това да се случи целият ти живот е застрашен. Страхът може да разруши всичко, което обичаш, за да те остави сам и напълно уязвим. И тогава да унищожи и теб. Да победиш такъв враг е изключително трудно, но не напълно невъзможно. За да успееш не търси оръжия извън себе си, те няма истински да го наранят. Трябва да откриеш сила вътре в самия теб и от нея да направиш щит, с който да защитиш всичко най-ценно и острие, с което да тръгнеш срещу Него. Ще бъде кърваво. И грозно. Но победата би била грандиозна.  

Конструктивни могат да бъдат единствено победите над страховете.

With all this being said… Аз пропуснах един. Не го забелязах на време, a вече е доста късно. Не е за вярване колко е силен и как успява да смачка всеки чудесен момент от живота ми и да си остави грозния отпечатък върху всичко, което докосвам, поглеждам или искам. Прекалено дълго се крих от него, прекалено дълго го игнорирах. Време е за решителния сблъсък. Днес или утре. Аз или той. 

Hello

Винаги ми е доставяло огромно удоволствие да пиша. Предпочитам го пред говоренето. По-подредено е, по-чисто, по-лесно и по-безопасно. Е, поне в повечето случаи. Дори четенето ми допада по-малко, макар че чета безобразно много, а пиша сравнително рядко. Но аз и уча повече, отколкото се излежавам в ужасно мекото и топло легло с един определен човек, работя повече, отколкото пътувам и други подобни абсурди. Истината е, че обожавам да чета, но писането има поне едно солидно преимущество – няма я опасността от потресаващи завършеци на иначе чудесно разказани истории. Все още се вбесявам, като се сетя как се развиха нещата във „Война и мир”. А книгата, която дочетох преди два дни... По дяволите! Но не, не, за нея евентуално след време, раните са твърде пресни. Друг е въпросът, че най-малкото не съм велик разказвач. Oh well…

И така, назад във времето могат да се открият безброй поеми, писани в час по химия на последните страници на някоя тетрадка, разказчета, надраскани в метрото в някой тефтер или на хвърчащи листове, доста започнати дневници, дори десетина глави от нещо, замислено като роман. Днес, уви, повечето от тях са завинаги изгубени, изхвърлени, унищожени, голяма част – никога непрочетени. За да не се губи нищо повече, ще пиша тук. Такъв е планът. Точно сега интересни неща предстои да се случат, други вече се случват -- в главата ми, в живота ми, в света... Материал за писане ще има в излишък, дано само не липсва време.

Starting now…