Some thoughts № 1

Not again… Моментално оставих лаптопа и кафето, изритах одеалото и хукнах към балкона. Излязох с гръм и трясък с ясната цел да изгоня поредната групичка нагли пернати, решили, че е съвсем в реда на нещата да вдигат шум, да цапат безобразно и да вършат всякакви други птичи работи на нашия балкон. Учудващо е колко мизерия могат да причинят за отрицателно време някакви гълъби. Пилета... Something has to be done.

След успешното прогонване на натрапниците (за момента), с лека изненада установих, че навън вали и цялата картина пред мен всъщност е особено красива. Не ме бива в описанията, но беше нещо такова: черни облаци точно над блока и докъдето ми стига погледа на юг, късчета чисто небе на север, през които се процеждат последните слънчеви лъчи, бледа дъга някъде там, планините в далечината с малко повече въображение минават за The Misty Мountains, а хора не се виждат никъде. И просто така аргументите „за” спечелиха убедителна преднина пред тези „против” и аз съвсем искрено реших, че да се живее на 12-я етаж е чудесно. Тогава изключих.

Не знам колко точно време прекарах в съзерцателното състояние, подобно на лек транс, но в някакъв момент забелязах, че съм доста мокра, че дъждът не просто вали, ами направо се излива като за последно с тонове, че късчетата чисто небе са изчезнали безследно и че е съвършено тъмно. В общи линии беше настанал потоп и се наложи да се прибера. Да не говорим, че идеята да ме удари гръм, да се преметна през парапета и да се размажа на паважа, ми се стори твърде ужасна.

Вместо това много доволна се размазах на дивана, тъй като от векове не се беше случвало да прекарам някакво време без да мисля за около 500 000 неща едновременно. И беше така хубаво... В последно време мисля толкова нездравословно много, че понякога всичко се превръща в гадна каша и правя/казвам откровено тъпи неща. Като вчера. Н е  м и  с е  м и с л и. Междувременно за два месеца успях да си  отгледам чисто нова параноя, която в момента е с размерите на червен гигант. Приблизително. За нея – в Some thoughts № 2.

Дъждът спря да се излива, сега вали лекичко, а светкавици разцепват небето само в далечината (към Мордор). Все още не се виждат никакви звезди, но с всички светещи прозорци, реклами и всякакви неща се чувствам почти като в LA.

HOME

Странно. Живяла съм на различни места, за повече или по-малко време, но сякаш никъде до сега не съм била напълно „у дома”. Винаги нещо е липсвало или усещането не се е задържало дълго. Равнозначно ли е „там, където спя и където се намират повечето ми неща” на „дом”? Според някои може да е. Според други вероятно би било, ако това „там” е горе-долу сигурно, уютно, ако не е твърде тясно или накрай света, ако няма зловещи съседи (или зли духове), ако има чудесна гледка към Витоша... Примерно. Може и нищо друго да няма значение освен това кой те чака „там”. 

Три пъти усещането, че съм си (почти) у дома ме е докосвало.

Първо през онова време, прекарано край морето преди толкова много години. Градът ме бе спечелил. Все още го обичам далеч повече от родната София. Бях на седем и познавах всяка уличка. Ако не висях на пристанището, скитах по плажа. Добре че баба беше либерална и ме оставяше да бродя навън от сутрин до вечер. От малка съм извънредно убедителна и тя вярваше, че съм в някой от съседните дворове. Anyway, имала съм стабилен късмет, след като не съм се удавила, скакайчи от моста. Мразех да се прибирам, дори и за да си изсипя в гърлото някоя супа или да проспя безпаметно нощта. Стаята ми беше всичко друго, но не и подредена или уютна и общо взето никак не се задържах там.

Вторият път беше в онази не особено привлекателна панелка, намираща се на не особено атрактивно място, със също така не особено приятни съседи, когато вече бях на около десет. Осъзнавах, че имам най-чудесното семейство и с тях бях спокойна и щастлива. Все едно ми беше дали ще живеем в София или другаде, в лукс или мизерия, защото в онези хубави времена да съм „у дома” означаваше да съм с тях. Нямаше значение дали ще си спя на леглото или на дивана, дали нещата ми ще са подредени в някое кътче или набутани в куфар.

Почти у дома се чувствах в нестабилната, леко мизерна къща до езерото в Кейп Код, където живях през двете най-невероятни лета в досегашния ми живот. Тогава за първи път изпитах едновременно привързаност към цялата местност и привързаност към къщата, а и към доста от хората, които живееха в нея. Никъде през последните десет години не съм била в такъв мир със себе си, какъвто някак постигнах там. Бях самостоятелна, силна и сигурна. Почти нямах вещи, дори си нямах собствена стая, но там си беше моето място.

Сега си търся нов дом и както никога искам да избера внимателно. Искам повече от всякога да се почувствам наистина „у дома”. Искам с ентусиазъм да обикалям антикварни магазини за мебели, да изрисувам стените. Искам да е светло и макар и малко, да има пространство. За да танцуваме суинг. Искам да се прибирам вечер и колкото и брутален да е бил денят, да затворя вратата между себе си и света и всичко да е наред. Искам с удоволствие да прекарвам свободното си време там. Най-хубавото е, че всичко това изглежда съвсем лесно и толкова близко сега, защото имам до себе си Него. Остава да си намерим място и да го направим специално. Заедно.   

There will be blood

Веднъж, преди време, в името на добрия спор, се опитах да докажа, че страхът е конструктивно чувство. Не си спомням дали успях да убедя опонента си в моята теза или не, но добре помня повечето от аргументите, които използвах. Както и да е първото не е особено важно сега, а колкото до доводите – нито един от тях не е в състояние дори леко да разклати безусловната ми увереност в това, че страхът е по-деструктивен и от атомна бомба. За нещастие съм от хората, които имат прекалено много и твърде силни страхове. Ако страхът беше конструктивен, вече да съм свръх човек. Поне.

Забелязала съм известни закономерности, меко казано притеснителни. Първо, разрушителната мощ на страховете ми е общо взето под контрол, докато те са много, относително самостоятелни и почти равнопоставени. Пречат ми, естествено, влошават ми живота стабилно, но все пак се справям. Докато положението е такова мога да съжителствам със страховете си, мога да ги подтискам, а когато успея да вложа достатъчно упорство, успявам да премахна по някой. Ако обаче един от тях набере сила, изпълзи с лепкавите си пипала над останалите, свирепата му мощ постепенно нараства, докато накрая не стане могъщ. Такъв страх е плашещо деструктивен. Може да съсипе всичко. Малко по малко се материализира и сякаш върви плътно зад теб. Седи над теб, неподвижен и втренчен, когато спиш. Завладял си е и място в главата ти, от където ти напомня за себе си всяка една минута от живота ти, който изпълва все повече. Оръжията, които са ти помагали да се справиш с други страхове, него само ще снабдят с още сила. Ако имаш късмет, ще разполагаш с няколко мига, дори може би минута, когато сутрин си на границата между съня и реалността, в които той сякаш няма да е там. Но след това гневен и още по-силен ще те връхлети, за да напомни с цялата жестокост, на която е способен, за своето съществуване. При подобна ужасяваща опасност възможните ходове са общо взето три. Можеш да се предадеш без бой, когато страхът от могъщ ще се превърне във всемогъщ и малко по малко ще те погълне целия заедно с живота ти и всичко в него. Можеш да се опиташ да го игнорираш и да се надяваш и молиш да изчезне. Последното е малко вероятно да се случи, но има някакви шансове да успееш да свикнеш да живееш с него. Като с паразит. От онези, които не те убиват, но те поддържат на ръба, жалък и слаб. Можеш и да се бориш, но в тази борба трябва да вложиш всичко. И повече. Несъмнено сблъсъкът ще бъде кървав и много, много зловещ, но излезеш ли от него победител, значи си велик.

Друга закономерност откривам в това, че колкото по-празен е животът ти, толкова по-трудно някой страх може да стане така мощен. Уви в сила е и обратното – колкото по-щастлив си, в толкова по-голяма опасност се намираш. Тогава имаш твърде много да губиш. Страховете имат тонове материал, с който да подхранват отвратителните си безформени тела. И все пак, докато Те са много и по-малки, можеш да почерпиш сила от любовта, щастието и другите прекрасни неща в живота си и да ги смажеш. Като хлебарки. Не ги толелирай. Изтребвай ги докато са слаби. Трябва винаги да си нащрек. Да внимаваш. Да ги търсиш. Да изследваш цялото си съзнание, дори най-отдалечените и зловещи места. Откриеш ли някой трябва да го извлечеш на светло, да го разкъсаш и изгориш. Защото понякога, някой от по-упоритите страхове може да се свре в мрака, дълбоко под повърхността и ако го пропуснеш и се успокоиш, ще те дебне от сенките. Стане ли достатъчно силен, ще те връхлети когато най-малко очакваш. Ако допуснеш това да се случи целият ти живот е застрашен. Страхът може да разруши всичко, което обичаш, за да те остави сам и напълно уязвим. И тогава да унищожи и теб. Да победиш такъв враг е изключително трудно, но не напълно невъзможно. За да успееш не търси оръжия извън себе си, те няма истински да го наранят. Трябва да откриеш сила вътре в самия теб и от нея да направиш щит, с който да защитиш всичко най-ценно и острие, с което да тръгнеш срещу Него. Ще бъде кърваво. И грозно. Но победата би била грандиозна.  

Конструктивни могат да бъдат единствено победите над страховете.

With all this being said… Аз пропуснах един. Не го забелязах на време, a вече е доста късно. Не е за вярване колко е силен и как успява да смачка всеки чудесен момент от живота ми и да си остави грозния отпечатък върху всичко, което докосвам, поглеждам или искам. Прекалено дълго се крих от него, прекалено дълго го игнорирах. Време е за решителния сблъсък. Днес или утре. Аз или той. 

Hello

Винаги ми е доставяло огромно удоволствие да пиша. Предпочитам го пред говоренето. По-подредено е, по-чисто, по-лесно и по-безопасно. Е, поне в повечето случаи. Дори четенето ми допада по-малко, макар че чета безобразно много, а пиша сравнително рядко. Но аз и уча повече, отколкото се излежавам в ужасно мекото и топло легло с един определен човек, работя повече, отколкото пътувам и други подобни абсурди. Истината е, че обожавам да чета, но писането има поне едно солидно преимущество – няма я опасността от потресаващи завършеци на иначе чудесно разказани истории. Все още се вбесявам, като се сетя как се развиха нещата във „Война и мир”. А книгата, която дочетох преди два дни... По дяволите! Но не, не, за нея евентуално след време, раните са твърде пресни. Друг е въпросът, че най-малкото не съм велик разказвач. Oh well…

И така, назад във времето могат да се открият безброй поеми, писани в час по химия на последните страници на някоя тетрадка, разказчета, надраскани в метрото в някой тефтер или на хвърчащи листове, доста започнати дневници, дори десетина глави от нещо, замислено като роман. Днес, уви, повечето от тях са завинаги изгубени, изхвърлени, унищожени, голяма част – никога непрочетени. За да не се губи нищо повече, ще пиша тук. Такъв е планът. Точно сега интересни неща предстои да се случат, други вече се случват -- в главата ми, в живота ми, в света... Материал за писане ще има в излишък, дано само не липсва време.

Starting now…