Веднъж, преди време, в името на добрия спор, се опитах да докажа, че страхът е конструктивно чувство. Не си спомням дали успях да убедя опонента си в моята теза или не, но добре помня повечето от аргументите, които използвах. Както и да е първото не е особено важно сега, а колкото до доводите – нито един от тях не е в състояние дори леко да разклати безусловната ми увереност в това, че страхът е по-деструктивен и от атомна бомба. За нещастие съм от хората, които имат прекалено много и твърде силни страхове. Ако страхът беше конструктивен, вече да съм свръх човек. Поне.
Забелязала съм известни закономерности, меко казано притеснителни. Първо, разрушителната мощ на страховете ми е общо взето под контрол, докато те са много, относително самостоятелни и почти равнопоставени. Пречат ми, естествено, влошават ми живота стабилно, но все пак се справям. Докато положението е такова мога да съжителствам със страховете си, мога да ги подтискам, а когато успея да вложа достатъчно упорство, успявам да премахна по някой. Ако обаче един от тях набере сила, изпълзи с лепкавите си пипала над останалите, свирепата му мощ постепенно нараства, докато накрая не стане могъщ. Такъв страх е плашещо деструктивен. Може да съсипе всичко. Малко по малко се материализира и сякаш върви плътно зад теб. Седи над теб, неподвижен и втренчен, когато спиш. Завладял си е и място в главата ти, от където ти напомня за себе си всяка една минута от живота ти, който изпълва все повече. Оръжията, които са ти помагали да се справиш с други страхове, него само ще снабдят с още сила. Ако имаш късмет, ще разполагаш с няколко мига, дори може би минута, когато сутрин си на границата между съня и реалността, в които той сякаш няма да е там. Но след това гневен и още по-силен ще те връхлети, за да напомни с цялата жестокост, на която е способен, за своето съществуване. При подобна ужасяваща опасност възможните ходове са общо взето три. Можеш да се предадеш без бой, когато страхът от могъщ ще се превърне във всемогъщ и малко по малко ще те погълне целия заедно с живота ти и всичко в него. Можеш да се опиташ да го игнорираш и да се надяваш и молиш да изчезне. Последното е малко вероятно да се случи, но има някакви шансове да успееш да свикнеш да живееш с него. Като с паразит. От онези, които не те убиват, но те поддържат на ръба, жалък и слаб. Можеш и да се бориш, но в тази борба трябва да вложиш всичко. И повече. Несъмнено сблъсъкът ще бъде кървав и много, много зловещ, но излезеш ли от него победител, значи си велик.
Друга закономерност откривам в това, че колкото по-празен е животът ти, толкова по-трудно някой страх може да стане така мощен. Уви в сила е и обратното – колкото по-щастлив си, в толкова по-голяма опасност се намираш. Тогава имаш твърде много да губиш. Страховете имат тонове материал, с който да подхранват отвратителните си безформени тела. И все пак, докато Те са много и по-малки, можеш да почерпиш сила от любовта, щастието и другите прекрасни неща в живота си и да ги смажеш. Като хлебарки. Не ги толелирай. Изтребвай ги докато са слаби. Трябва винаги да си нащрек. Да внимаваш. Да ги търсиш. Да изследваш цялото си съзнание, дори най-отдалечените и зловещи места. Откриеш ли някой трябва да го извлечеш на светло, да го разкъсаш и изгориш. Защото понякога, някой от по-упоритите страхове може да се свре в мрака, дълбоко под повърхността и ако го пропуснеш и се успокоиш, ще те дебне от сенките. Стане ли достатъчно силен, ще те връхлети когато най-малко очакваш. Ако допуснеш това да се случи целият ти живот е застрашен. Страхът може да разруши всичко, което обичаш, за да те остави сам и напълно уязвим. И тогава да унищожи и теб. Да победиш такъв враг е изключително трудно, но не напълно невъзможно. За да успееш не търси оръжия извън себе си, те няма истински да го наранят. Трябва да откриеш сила вътре в самия теб и от нея да направиш щит, с който да защитиш всичко най-ценно и острие, с което да тръгнеш срещу Него. Ще бъде кърваво. И грозно. Но победата би била грандиозна.
Конструктивни могат да бъдат единствено победите над страховете.
With all this being said… Аз пропуснах един. Не го забелязах на време, a вече е доста късно. Не е за вярване колко е силен и как успява да смачка всеки чудесен момент от живота ми и да си остави грозния отпечатък върху всичко, което докосвам, поглеждам или искам. Прекалено дълго се крих от него, прекалено дълго го игнорирах. Време е за решителния сблъсък. Днес или утре. Аз или той.
No comments:
Post a Comment